За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
Шофьорът на таксито отваря малко барче, монтирано отзад на облегалката — различни видове кутии с цигари „Марлборо“, „Кент“, „Голоаз“, и ни поканва да си вземем… Колко цигари ще му изпуши един пътник. Нищо работа. Една, най-много две. Но оная история с вица веднага ти идва на ума: „Скажеш — мелочь, а приятно…“
Освен това обаче една друга „Елка“ също заработва в мозъка ти: ще ти предложи една цигара, после пет ще му платиш… Не зная колко пъти му я плащаш, но истината е, че и с цигара, и без цигара, сметката е една и съща. Точна, без усукване, без „каквото обичаш“, без „а бе, хвърли там да има и за една ракия…“. Каквото покаже апаратът, това плащаш. Повечко ако дадеш — точно се връща. Бакшиши — и тук няма. Не го знаят това нещо японците и абсолютно не искат да го знаят.
Чувството за точност и акуратност в тази страна е толкова силно, че за нас звучи почти анекдотично. Както и да звучи, обаче сега е моментът да разкажа какво ми се случи няколко дни по-късно. Трябваше да отида до квартирата на наш българин, който искаше да ми покаже една голяма забележителност — стар будистки храм, до който била квартирата му. Наех такси — пак такова лъскаво, чисто, като че за продан приготвено. Казах на шофьора, доколкото можах, накъде ще вървим и тръгнахме. Ха тук, ха там, близо час бродихме из това неизбродимо и безкрайно Токио. Но храма го нямаше. Колкото и да беше упорит японецът, накрая спря друго такси и дълго разговаря с шофьора му. После дойде при мене и взе да ми се извинява, че той не можел да ме закара до храма, защото не знаел къде е. И с нови сто и петдесет извинения и поклони ми съобщи, че неговият колега знаел точно храма, той веднага можел да ме откара дотам. Японецът се червеше от неудобство. Извадих пари да му платя пътя дотук, който, искрено казано, за моя джоб трябваше да възлиза на цяло състояние.
По-учуден, по-виновен поглед не съм виждал. Как пари, какви пари, за какво плащам!?
И като се емнаха едни извинения пак, че ми загубил толкова време, че съм имал важна робота, а той я провалил…
Стиснах му ръката, още по-виновен от него, зер у нас обслужващите ни друго не правят, освен да ни внушават, че винаги сме виновни ние, обслужваните…
Токио е град, в който голяма част от улиците нямат имена. Нямат и номера. Ориентирането най-често става по известните обекти, по райони, които се знаят. Но никога, както беше и моят случай, един таксист няма да те остави насред пътя, теглейки ти една, че му губиш времето и го въртиш насам-нататък…
И това е нещо, което не можеш да отминеш, без да кажеш своето „Ега ти“… Но тази вечер Хага сан знае Токио и знае точно къде искаме да отидем… Постепенно излизаме от центъра. Лъскавото намалява, неоните — също, и тия виолетови надписи по хотелите за любов изчезват назад.
— Къде отиваме? — питам.
Колегата също не знае, но за разлика от мене не пита.
Само повтаря своето изречение: „Този човек е високо качество и няма да ни накара да съжаляваме.“
Навлизахме в старото и бедно Токио. Вали. Чистачките, макар и японски, трудно чистят обилието от вода, която се излива върху стъклата… Хага сан и шофьорът говорят на японски, един разговор, в който се чувствува пълното уважение на единия към другия.
Уличките стават тесни, колата се провира трудно. Сега виждам какъв виртуоз е шофьорът. Всеки момент, като влизаме от една уличка в друга, очаквам колата да удари калника си в зида, край който минаваме. Не зная сантиметър ли отделя калника от зида, милиметри ли — аз очаквам да стане неприятното, ала то не става. И не вярвам на очите си, но колата върви и ние влизаме все по-навътре и навътре. Ясно е, че две коли, ако се срещнат, няма да се разминат — невъзможно е. Ала те не се срещат, макар че никъде не видях знак за еднопосочно движение.
Скоро спираме. Точно до вратата, пред която ще слезем. Малка ниска къщичка, почти барака. Вратите дори не могат да се отворят напълно, толкова тясва е уличката. Ние влизаме — Хага сан пръв, за да ни настани, после ще излезне да плати на таксито…
Знаете ли къде ни заведе Хага сан тази вечер? В своята малка, студентска кръчмичка. По-точно в кръчмичката на своите далечни и бедни студентски години…